декември 2019

Апартаментът не е същият. И вероятно е променен само в главата ми, но промяната е факт, който не мога да пренебрегна. Из стаите се носи миризма на готвено, примесена с нов парфюм, който не съм усещала тук досега. Парфюм, чиято миризма съм забравила отдавна, чиято миризма ми напомня за един друг живот, в едно далечно минало. Това едновременно ме натъжава и радва. И хората не са вече същите. Не може да се каже, че са станали по-топли или по-мили, но някакси ги чувствам по-близки. Усещам, че тънката ледена коричка между нас полека-лека започва да се пропуква. Знам, че мога да разчитам на тях и това ме кара да се чувствам на сигурно място. Ние срещу света! Или поне срещу Тодор и Фелнер, хазяите ни, с които трябва да се държиш като с глезени деца — отстъпваш им донякъде, но в определени рамки — в един момент просто теглиш чертата и казваш твърдо „Не“.

Аня и Стела са от онези хора, които всеки иска да има в живота си. Те знаят какво искат. И двете работят и учат едновременно, и се борят с всички сили, за да постигнат целите си. Знаят как се сменя крушка, как се правят малки поправки и как да решават сами всеки възникнал проблем. Или ако проблемът е по-голям от възможностите им, знаят от кого и как да поискат помощ. Затова с всеки изминал ден, в който живеем под един покрив, те ме вдъхновяват все повече и повече да съм по-независима и по-уверена във възможностите си.

Доскоро си спомнях с носталгия за времето, когато живеех на общежитие. Не съм сигурна дали съм била по-щастлива, или просто умът ми така ми го представя. Но знам, че тук, в този апартамент, имам лично пространство. Даже прекалено много, и понякога се чудя какво да правя с толкова свобода. Плащещо е. С времето се уча да се справям с нея. И със самотата, те често вървят ръка за ръка.

В последните 1–2 години открих, че това да си сам и да имаш свободата да правиш каквото искаш, е много полезно и много опасно. Принуждава те да взимаш различни аспекти от живота си под контрол и да поемеш отговорност за действията и решенията си. Но е и опияняващо. Свободата за мен значи, че можеш да си правиш сам дълги разходки, независимо какво е времето навън. Да откриваш нови интересни места из града. Да не се притесняваш да седнеш сам в някое кафене с книга в ръка (Kokosmilchlatte, bitte). Да пътуваш с точно тази линия на метрото, която минава над земята (въпреки че отнема повече време отколкото с другите линии) само за да гледаш как сноповете слънчеви лъчи проникват през одеялото от облаци, обвило града. И тази свобода е част от новият ми дом.

Може би това твърдение звучи нелогично, каква връзка може да има между свободата и домът? Отговорът е прост — домът за мен е не само мястото с аромат на мандарини, нещо готвено и стар парфюм (като този, който баба имаше, когато бях малка). Домът е не само мястото, в което се чувствам спокойна, на сигурно място и защитена. Домът е и състояние на ума.

Странно е, не съм мислела, че точно на това място, в този град, ще открия място, което да нарека „дом“. Доскоро бях уверена, че моят дом е на около 1300км оттук. Но открих, че човек може да има няколко места, които нарича дом, някои физически, други не.

Има едно състояние на ума, с което съм живяла цял живот. Настройката, че всеки момент, в който не уча/работя/правя нещо полезно е загубен безвъзвратно. И това състояние беше на път да ме докара до нервен срив. Преди 6 месеца бях поела толкова ангажименти, че не можех да се справя с всичко наведнъж и изпаднах в криза. За късметлиите, които не знаят какво имам предвид, ще кажа, че в такива моменти се чувстваш изгубен и не мислиш, че би могъл да се справиш с каквото и да е. Нещо те натиска и не можеш да мислиш нормално, нито пък да си поемеш въздух. Решението беше да правя малки крачки, да минавам бавно през всяка една задача и да не мисля за крайният резултат, а за следващата малка стъпка. За мой късмет, този епизод мина сравнително бързо и нямаше по-нататъшни усложнения. Но не искам никога повече да попадам в такава ситуация.

Затова сега знам, че разходки навън, следобеди прекарани в собствената ми компания, без да правя нещо особено важно, са всъщност ключови за здравето ми. И тази настройка е част от новото ми усещане за дом. И това имам предвид под не-физически дом — настройката, че не е страшно да прекарам ден или два, без да правя нещо важно като учене или работа. И вероятно затова започвам да усещам този апартамент и този град като дом — защото го виждам като място, на което мога да съм себе си и съм свободна да решавам всичко за себе си, да си давам почивка, когато се нуждая от такава и да не позволявам на никого да взима решения вместо мен.