April 2020

Събудих се и за момент се зачудих къде се намирам. Наоколо беше тъмно, и това не беше стаята с моите книги, учебници и вещи, а с чужди. От прозореца не се чуваше шум на минаващи автобуси и трамваи. Постепенно събитията от последните няколко дни се избистриха в ума ми. Обърнах се и погледнах телефона си. Беше 4:00 сутринта, а на около 9,000 км съквартирантките ми сигурно тъкмо обядваха. Даже си ги представих как се смеят и говорят една през друга, как полу-шеговито се оплакват от поредните чудовищно дълги работни смени в ресторанта, или от някой сърдит професор, който не обича чужденци и не го крие.

“Поне не го крие” — казва Стела с кисела усмивка, и става от малката тясна масичка, свита в малката кухня, за да остави мръсната си чиния в мивката. Аня се смее и й подава и своята чиния. После всяка се връща към ежедневието си, до вечерта, когато ще седнат отново на същата маса, за да учат. Всъщност „ученето“ обикновено се състои в стоене пред компютъра и прелистване на слайдове от презентации, свалени от moodle, на фона на силна музика.

Но за разлика от друг път, сега нямаше как да нахлуя по средата на поредното превъртане на песен на Дубиоза, и да ги помоля с мил, но твърд глас да намалят звука, защото също имам да уча.

Междувременно часовникът ми показваше 4:34, аз все още не можех да заспя. Затова просто лежах в тъмнината и слушах монотонния механичен звук на пръскачките в градината отвън. Този звук режеше тишината и придаваше на цялата атмосфера необичайно усещане.

И докато стоях така, умът ми се понесе към събитията от предишните десетина дни. Към стреса и вълнението от събирането на багаж преди пътуването, към дългото висенето по опашки за багаж на летището, още по-дългото чакане между полетите, както и към момента, в който реших, че по-скоро ще стоя жадна, отколкото да дам 10 евро за чай на летището в Копенхаген. Мислех си и за това как отчаяно се опитвах да заспя по време на полета над океана, но в един момент просто се предадох, и само размишлявах върху това какви щастливци са хората, които могат да спят по всяко време и на всяко място.

Въпреки това успях да си почина малко по време на въпросния полет, и още щом кацнахме, излязох сравнително бързо от самолета. Навън обедното слънце огряваше залива. Часовникът на ръката ми показваше 23:30 — не беше се свързал с телефона ми, защото последният беше изключен. Последвалото минаване през летището мина като в сън, с изключение на строгия служител, който подозрително ме накара да потвърдя данните от паспорта, и ме предупреди да не оставам в страната след срока, записан в документите.

Все още ясно помнех погледа му — сякаш бях избягала от закона или бях скрила нещо веществено. Затова се опитах да не мисля за това, а за нещо по-весело.

Като например за времето, което прекарах на предната седалка в сребристата кола. За това как морето от коли пред и около нас се движеше в строй, с еднаква скорост и посока, в перфектен синхрон, без да променя формата си и без да се разрежда. От едната ни страна се разливаха безкрайни поляни и долини, а от другата — обляният в слънце океан.

Междувременно сребристата кола намали и навлезе в крайбрежно градче. Монтерей. Провряхме се между колите и хората, плъпнали по тясната улица „Консервна“, за да стигнем до Стейнбек. Дадохме бърза прегръдка на статуята му и продължихме към Сан Франциско и тюлените. Тюлените, които позират на групи, по-добре и от най-талантливите модели в света.

Последва преминаване на лек бяг през Pier 39 и кратка почивка на кея, за да хвърлим бегъл поглед към Алкатраз, който не даваше външни признаци за живот. А така ми се искаше да се случи нещо вълнуващо — някоя сянка да загатне за избягал затворник, или да се чуят аларми и да се появат лодки, търсещи криещи се престъпници…

За утеха си купихме картички с Алкатраз и с лицата на Ал Капоне и Джордж Кели, и отидохме да обядваме на Ghirardelli Square.

След това нямахме много време за губене, защото Моне, Гоген и още много други ни очакваха в De Young. Трябва да кажа, че те не ни обърнаха много внимание, но ние пък им дадохме цялото си внимание. Наблюдавахме много съсредоточено как вглъбеният Моне рисува в градината зад къщата си, и как всеки детайл оживява върху платното …

Тук образите от останалата част от приключението започнаха да прииждат дори и неповикани, и се завъртяха в ума ми. Ту виждах безкрайните зелени поля около къщата на Дж. Лондон, ту Roaring camp, тясната горска пътека и гигантски секвои, по-стари от държавата, в която се намират, и обгръщащи хоризонта в нежна прегръдка.

Едно мигване по-късно пътувахме по Palm Drive, огрян в светлина, после той постепенно се превърна в Golden Gate, небето над нас се навъси и облаците посивяха, и забулиха залива в мъгла. И докато се опитвах да видя брега през мъглата, тя се разсея и отново изгря слънце. Беше толкова силно, че ме заслепяваше и сложих ръка пред лицето си. Щом я отдръпнах, вече бях обратно в леглото, а слънцето напичаше в стаята. Пръскачките не се чуваха вече, само вятъра шумеше в клоните на портокаловото дърво отвън. Усмихнах се…

Днес вече не съм на никое от тези места. Монтерей, улица “Консервна”, De Young и Pier 39 също са далече от мен, и са само топли спомени. Аня и Стела имат други съквартирантки, и някой друг нахлува вечер в кухнята, за да ги кара да намалят Дубиоза и Горан или даже Capital Bra и Apache, в зависимост от настроението им. Няма и кой да нахлува в 8 сутринта по пижама в моята кухня и със сърдито и сънено изражение да ми прави забележка, че шума от блендера ми е прекалено силен. Няма кой да се смее така, че да отеква в целия апартамент или да чисти почти фанатически пода, все едно, че кралицата ще идва, а не просто хазяинът ни.

Предполагам, че всичко това може да ви изглежда като едно носталгично и малко тъжно описание. Но ви уверявам, че е точно обратното. Спомените само ми напомнят, че където и да си, винаги има нещо хубаво, за което можеш да си благодарен. Дори и да е минало. Където и да съм, винаги ще нося хубави спомени от предишни преживявания, събития и хора в сърцето си. Но макар и да са били хубави времена, те са вече в друг живот, друга епоха, друга година. И нови, по-добри неща предстоят. Очаквам ги с нетърпение.