February 2022

Хората казват, че домът е там, където е сърцето.
Значи моят дом е на няколко места едновременно.

На Витоша, в снежните горички, в които досега не е стъпвал никой, и трябва да газиш из снега, за да си проправиш път, и обувките ти се пълнят със сняг. Глезените ти са мокри и си малко гладен и малко уморен, но хич не ти пука. На въпросната пътечка (ако изобщо може да се нарече така) не й се вижда края, единственото, което ти остава е да продължаваш, докато излезеш на пътя, но това също не те интересува. Тихо е, невероятно тихо. Единственото, което се чува, е смях, когато някой стъпи в пряспа и затъне до колената.

В Стара Планина, някъде от южната страна, когато е дъждовно през декември, и няма сняг, а само мъгла, но когато с много усилия изкачиш стръмния склон, минеш през гората и излезеш на върха, виждаш облаците под теб, а слънцето ти пече в очите. Където излизаш от входната врата на къщата и обувките ти стават целите в кал, но пък си директно в гората, и люляковото поле е на една ръка разстояние, а цветовете на залеза сякаш са по-разкошни с всеки следващ ден. Радваш се на спокойствието, на песните на щурците вечер и на тези на птичките всяка сутрин, докато малкото закътано село още се събужда.

В малкия град, където навсякъде ходиш пеша, и знаеш всяка уличка, парк, площад. Където все още можеш да срещнеш някой познат, който да те погледне невярващо и да каже — “Ама това ти ли си? Сякаш е минала цяла вечност!” и те кара да се чудиш дали наистина си живял там, или само си сънувал. Където класната ти от първи клас те среща на улицата и те помни по име и фамилия, или където учителят ти по физика от гимназията е преподавал на почти цялото ти семейство. Минаваш през квартала, в който си живял, и виждаш други деца да играят на улицата, или да се тълпят в кварталния магазин, за да си купят дъвки „Шок“, „Слънчо“ и вафли. Уж в малкия град никога нищо не се променя, а в същото време някакси винаги го възприемаш по различен начин.

В големия град, където трафика на големите булеварди понякога те кара да си мислиш че никога няма да искаш да шофираш на такова място. Където винаги има какво да се прави и къде да отиде. Където никога не си сам, но всъщност си, макар и мъничко и невинаги. Където срещаш случайно познати на улицата, и известни личности в малки забутани ресторантчета. Където тичаш, за да хванеш автобус, трамвай, тролей или метро, където като цяло тичаш, за да стигнеш където и да е. Виждаш само част от заснежените върхове на планината от прозореца си, но въпреки това й се радваш, и постоянно чуваш съседите си в коридора, но никога не си ги виждал. Където си смел, когато излезеш с бели маратонки в дъжда и където можеш да обикаляш с часове из целия град, но да се изгубиш в собствения си квартал.

В още по-големия град, където се напрягаш, за да разбереш какво казват по уредбата на метростанцията. Тайно се надяваш следващият човек на опашката в кафенето, в което работиш, да говори нормално, а не на диалект, а колегите ти са само местни, или само чужденци. Там, където или се радваш когато чуеш родна реч около себе си, или си слагаш слушалките и изчезваш оттам. Там, откъдето се прибираш няколко пъти в годината, но никога не забравяш да донесеш кафе и бонбони на баба си. Там, където се бориш с години, за да си заслужиш правото да не те възприемат като чужденец. А когато постигнеш това, разбираш че няма никакво значение как те възприемат, защото се гордееш с това, което си постигнал, за да си на едно ниво с тях. Където всеки път обръщаш валутата наум, преди да си купиш нещо, защото гласът на майка ти в главата ти ти напомня да бъдеш разумен. Там, където всичко е красиво и подредено, но дълбоко в себе си усещаш, че дори и да е най-красивото място на света, не е твоето.

И в крайна сметка, кое от тези места трябва да е? Дали имаме по един дом, или няколко? Дали домът е място или чувство, или човек? Или хора? Струва ми се, че изводът тук е, че времето не се движи линейно. Това е единственото обяснение, че все още изпитваме носталгия по миналото, или радост, вълнение и нервност относно бъдещето. Така че най-важното е не къде живееш, а какво избираш да видиш всеки ден и какъв избираш да си, независимо къде се намираш. Това, върху което се фокусираш, се увеличава в живота ти. Затова избирай мъдро.