Mariyabbel

Тази приказка е една от любимите ми истории за разказване.

Имало някога едно момче на име Дамян. Живяло то щастливо и обичано в едно малко царство, на една малка планета. С приятелите си обичали да тичат навън, но и да преравят таванските ракли на бабите си, за да събират дрехи, и да играят на войници или на стражари и апаши с истински наметала. Един ден намерили в една от раклите стар фотоапарат и решили да изпробват дали работи. Купили лента от магазин за стари вещи и направили снимки на себе си, на кучето на съседите, на злобния дог от квартала, както и снимки на улицата и градинките наоколо.

С времето децата пораснали, игрите им се променили и вещите от старите ракли постепенно се озовали на боклука. Единственото, което останало, било интересът на Дамян към фотографията. Продължил да се занимава с това в свободното си време, както и с писане, и постепенно развил великолепен стил. Като пораснал малко, събрал смелост и отишъл при баща си, докато той работел в градината. Казал му, че е събрал пари и че иска да отиде в Чехия, за да учи кинорежисура в известно училище. Бащата само го погледнал. Не се засмял, както биха направили много бащи по онова време. Обичал сина си и искал детето му да има хубав живот. Затова му казал, че това е вятърничаво занимание, има много по-престижни професии от тази. Дамян можел да си избере каквото иска, защото бил умен и отличен ученик. А и трябвало да помага на семейството си, все пак имал две много по-малки сестри. Дамян кимнал мълчаливо и се прибрал обратно в къщата.

В следващите седмици не излязъл от стаята си, а когато се появил най-накрая, било, за да каже на родителите си, че е приет да учи медицина в столицата. Родителите му били извън себе си от гордост и радост. Техният син, дете на обикновени работници и градинари, да си избере такъв престижен път.

И така, момчето заминало да учи, било трудолюбиво и умно, и успяло да завърши и да се превърне в уважаван лекар. След време създал семейство и се установил на висока длъжност — станал професор и обучавал амбициозни и будни млади хора с много любов и търпение.

Един ден Дамян получил писмо от царя да се яви в двореца. По онова време царят бил известен с това, че събирал свита от най-интелигентните хора в страната, така че Дамян се почувствал много поласкан. Съобщил на семейството си и без да се бави, се явил пред царя още на следващия ден. Трябвало да чака няколко часа, докато бъде приет. Привечер бил въведен в тронната зала. Поклонил се, поздравил както подобава и зачакал да чуе какво ще каже царят.

“Господин Иванов, Наше Царско Височество се радва се, че така бързо и присърце приехте поканата ни. Вие сте един от най-добрите лекари в страната“— започнал царят с усмивка. — “Вашите труд и отдаденост заслужават награда. Но първо, бихме искали да изпитаме още веднъж знанията и уменията Ви. Мой приятел, владетел на друго царство, е тежко болен и няма вече надежда да оздравее. Искам да отидете при него и да дадете всичко от себе си, за да му помогнете. Ще Ви бъде предоставен самолет и колкото персонал е нужно, но трябва да заминете още утре.”

“Ваше Величество” — казал почтително лекарят —”А ако не успея да го излекувам?”

“Тогава Бог така е пожелал. Мое задължение е да спазя обещанието си и да изпратя помощ.”

“Царю, а мога ли да известя близките си или да ги взема с мен?”

“Не.” — отсякъл решително царят —“Семейството Ви няма място на такава важна мисия. Отпусната е свита от медицински лица, които да помагат, ако е нужно, но заминавате сам. Вече е изпратено известие до близките Ви с подробно описание на ситуацията и голямото значение на мисията.”

И с тези думи царят кимнал — знак че разговорът е приключил. Гостът се поклонил и след това бил придружен до стая за гости, в която намерил всичко, което би му било необходимо за пътуването. На следващия ден бил събуден в ранни зори и царският самолет излетял час по-късно.

По-късно кацнали в столичния град и били настанени в крилото за гости в двореца на болния крал. Първия преглед бил насрочен за следващия ден, уведомил ги царският секретар, който ги посрещнал.

В 9:00 на другата сутрин Дамян бил въведен в покоите на болния цар. Всичко необходимо за прегледа му било предоставено и той се опитал да се държи с владетеля както с всеки друг свой пациент. Това честно и открито отношение впечатлило царя и той започнал да разпитва лекаря за родната му страна, за семейството му.

Заинтересувал се за мнението на Дамян по важни въпроси, касаещи политиката в страната, тъй като разбрал че човекът срещу него е интелигентен и разсъдлив. Освен това на Дамян бил назначен шофьор, който да го придружава където пожелае из столичния град.

На Дамян му било ясно, че това не е просто жест от страна на царя, а вид надзираване, но въпреки това бил благодарен. Така не се нуждаел от специално запитване всеки път, когато пожелаел да се разходи или да отиде до летището, за да изпрати подаръци на семейството си по някой самолет — това бил по-бърз и удобен начин, отколкото по пощата.

Прегледите били насрочени за определен ден и час веднъж седмично, а в останалото време на болния владетел били предписани разходки на чист въздух. Той взимал новия си любимец на тях и двамата дълго разговаряли на различни теми. Един ден, по време на разходка, срещнали племенникът на царя, който скоро се бил преместил да живее при чичо си.

Тъй като болестта на владетелят се считала за почти нелечима, като единствен наследник, племенникът бил подготвян да наследи престола. Племенникът бил едва двайсетгодишен, но високо образован и интелигентен човек. Въпреки това, Дамян не бил сигурен, че го харесва. Имало нещо неприятно в погледа ми, в изражението на лицето му. Но запазил опасенията си за себе си.

Минали няколко месеца от пристигането на Дамян в страната, и вследствие на вниманието му към царя, или на старанието и грижитие му, не е ясно, владетелят започнал да дава признаци за подобрение. В началото били съвсем малки, но с времето станало ясно, че има вероятност болният да оздравее.

Дамян все още имал опасения относно племенника и започнал да се чуди дали ще излезе жив от тази ситуация. Покрай близостта му с царя му били доверени някои факти относно политиката на държавата и бил станал свидетел на редица жестокости и несправедливости от страна на владетеля към провинили се поданици.

„Щом царят, който е толкова благосклонен към мен, толкова интелигентен и справедлив като владетел, си позволява да бъде прекалено жесток към провинилите се, не мога да си представя какъв би бил неговият племенник, ако стане цар. А в моя случай има две възможности за развитие на бъдещето ми.

Ако царят наистина оздравее, ще бъда принуден да остана тук завинаги, след всичко, което съм видял и чул покрай царя, няма как да ме оставят просто да си тръгна. Племенникът му ще ме намрази, тъй като съм му попречил да седне на престола — чичо му би могъл да живее още 30 години, ако се избави от болестта.

Вторият вариант е, ако въпреки явното подобрение, болестта надвие и царят умре, аз ще стана ненужен. И в двата варианта с мен е свършено, а ми се струва, че моят цар не би направил нищо, за да ми помогне. Въпреки че тук ме почитат, усещам, че държавата е на първо място и някакъв си лекар, освен това чужденец, не би имал привилегии.”

И с тези мисли лекарят ставал и лягал всеки ден. Минали още няколко дни и станало ясно на всички, че царят ще живее. Племенникът давал вид на неземно щастлив от подобрението на чичо си, но усещането у Дамян, че това е само преструвка, се засилвало, заедно със страхът от съдбата му. Затова той решил, че трябва да направи нещо. Но какво?? Не можел да сподели проблема си с никого, нямал близки хора.

Освен придворните, които се грижели за него всеки ден, нямал контакт с други хора, с някой, който би го разбрал и би могъл да му даде съвет. Чувствал се съвсем сам. Въпреки че разполагал с прислуга, можел да отиде където пожелае и да си купи каквото реши — сметката се изпращала директно в двореца и царят плащал всичко — на практика живеел в затвор. Красив и просторен, но затвор.

Един ден, след поредния профилактичен преглед в покоите на царя, защото почти нямало какво да се лекува, лекарят се сетил, че отдавна не е изпращал нищо на семейството си, освен писма, писани набързо. Затова пратил да докарат колата и излязъл в престолния град. Купил хубава кутия бонбони, рокли от фина коприна за жена си и големите си дъщери, и пръстен с камък за най-малката си дъщеря, която била още дете и обичала да се кичи, и помолил шофьора да го закара на летището.

Дамян вече бил известен в града като великия лекар, който излекувал владетеля от почти нелечима болест. Затова където и да отидел му отдавали почести като на човек с ранг, близък до този на царя. По улицата му сваляли шапка с уважение, в магазините и заведенията го посрещали с поклони. Затова и не било чудно, че още щом излязъл от колата, бил посрещнат от служители на летището, които му се поклонили доземи и го повели навътре в сградата. Дамян успял само да кимне на шофьора — знак да го изчака на същото място и преди да успее да се огледа, вече бил вътре.

Както всичко в столицата, летището било ново, с модерна архитектура, построено без да се пестят средства. Било огромно, като град в града. Веднъж влезе ли, човек лесно би могъл да се изгуби и лекарят бил благодарен, че имало кой да го съпроводи. Служителите, които го посрещнали, му се кланяли през цялото време, което го карало да се чувства неудобно, затова си поел дъх с облекчение щом го въвели в салона.

Там Дамян бил посрещнат от жена, която му се представила като изпълнителен директор на летището. Тя го поздравила с усмивка и хвърлила бегъл поглед към трите торби в ръцете му. Чак сега той успял да се опомни и отвърнал на поздрава й. Попитал я кога излита следващият самолет за родната му страна. Жената го уведомила, че един от държавните самолети ще излети след половин час и го попитала любезно дали ще изпраща нещо, или ще пътува.

Дамян отворил уста да каже, че само би искал да изпрати нещо по самолета, но се чул да казва „Един билет, моля“. И преди да успее да се поправи, жената кимнала, и отговорила с усмивка: “Разбира се, господин Иванов.“ След това без да го остави да каже нещо, го помолила да я последва и с бърза крачка поела пред него.

Той едва успявал да я настигне, даже на няколко пъти за секунди бил сигурен, че я е изгубил в тълпата, но ярката й униформа му попречила да се обърка или изгуби. След около десет минути тичане от негова страна, докато тя даже не се била задъхала, забелязал Дамян, стигнали до широка врата от непрозрачно, черно стъкло. Жената извадила ключ от джоба си, пъхнала го в малка, почти незабележима ключалка и вратата се отворила. Лъхнал вятър, ярка светлина ги заслепила, и лекарят осъзнал, че са на пистата, под лъчите на яркото слънце.

Жената го отвела до бял самолет, без особени знаци или маркировка, освен царския герб от двете страни на машината. Жената му се усмихнала още веднъж, пожелала му приятен път, и докато се обърне, била изчезнала. До вратата на самолета водели стълбички, на които чакали стюарди. Те му се поклонили, поели бързо торбите от ръцете му, и учтиво, но решително го побутнали към вратата на самолета.

Дамян влязъл, без да мисли или разбира какво се случва, и седнал на най-близкото кресло. Самолетът вече излитал и едва след като една стюардеса учтиво му напомнила да си сложи колана, лекарят осъзнал какво всъщност се случва. Погледнал към трите торби с подаръци в ръцете си, после вдигнал поглед. През люка се виждала отдалечаващата се в далечината сграда на летището. Разбрал, че е успял да се спаси, но почти веднага в главата му се загнездил страх. Ами ако разберат какво е станало и изпратят съобщение на пилота да се върне?

Все пак този самолет не превозва обикновени пътници, а само лични пратки на царя и негови гости. Огледал се около себе си и видял родния посланик да дреме в едно кресло в ъгъла. Зад него стояли две жени и тихо си говорели нещо. Не му обърнали внимание. За пръв път откакто бил пристигнал на тази мисия, лекарят се почувствал на сигурно място. Все още се страхувал, че шофьорът ще се усъмни, че се бави прекалено, и ще извести в двореца, че Дамян е избягал. Но това щяло да отнеме време, а дотогава вероятно щял да кацне на родна земя.

Кацнал благополучно, без никакъв багаж, само с няколко долара в джоба и с трите торби в ръце. Било вече нощ, когато се появил на вратата на дома си. Близките му не могли да повярват. Били загубили надежда, че ще го видят повече. Лекарят очаквал, че здравият вече цар веднага ще прати да го върнат, но това не се случило. Шест месеца след прибирането си чул, че бившият му домакин е починал „от тежка болест“ и неговият племенник е станал цар.

Дамян живеел в страх, че ще го намерят и ще навредят на него или на семейството му, и за да се разсее, се заровил в работата си. Само нощем докато спял, сънувал кошмари за преживяванията си в далечното царство и крещял насън. Жена му всеки път го питала какво има, какво сънува, но той отказвал да й каже. Не искал никой да знае какво е видял и чул в чужбина, за да не се разчуе и да привлече грешното внимание към себе си.

Минали години. Постепенно Дамян спрял да сънува кошмари, или поне вече не крещял насън. Дъщерите му пораснали, омъжили се, и му родили внуци. Дамян се пенсионирал, и прекарвал повече време вкъщи, с внуците си, които много обичал. Но толкова искал да забрави преживяното, че желанието му се сбъднало. Развил тежка болест, която започнала да изтрива спомените му малко по малко. Всичките му спомени. Водел и нездравословен начин на живот — тежка храна, малко движение.

Най-тъжното било, че разпознал първите признаци на болестта още щом се появили и написал писмо на семейството си, в която им разказал какво е осъзнал, и им споделил малка част от преживяванията си като дворцов лекар. Запечатал писмото и извикал свой много добър приятел, който бил писател. Разказал му накратко какво предстои да се случи и му дал писмото. Накарал го да обещае, че ще го отвори чак след смъртта му, и че ще разкаже историята.

Няколко месеца по-късно Дамян започнал да забравя името си и кой е. Болестта изтрила от паметта му имената и лицата на децата и внуците му, които гледали с много болка как любимият им дядо и баща загубва връзка с реалността. Починал няколко години по-късно. Неговият приятел спазил уговорката и публикувал статия с историята му, като сменил имената и датите, както и някои детайли, за да запази анонимността. Най-отдолу в писмото пишело:

„И сега, след като знаете моята история, каква според вас е поуката? Че ако не бях добър лекар, нямаше да попадна в тази ситуация? Че трябва да внимаваме какво си пожелаваме? Да, и двете неща са логични, но не е това идеята зад този разказ. Поуката, е че трябва да преследваме мечтите си, и да намерим в себе си смелост да отстояваме желанията и решенията си, защото иначе някой друг ще решава вместо нас.

Ако родителите ви не са съгласни с избора ви на поприще, ако ви казват, че трябва да изберете нещо, което ще ви носи сигурна работа или пари, или и двете, спомнете си тази история и се запитайте — ако аз не бях послушал моите родители, дали животът ми нямаше да се развие различно, дали нямаше да спестя мъчението на семейството ми да ме гледа как същността ми се изтрива? Дали щеше смъртта на една невинна душа да ми тежи на съвестта, защото шофьорът, когото оставих на летището със сигурност е бил тежко наказан или по-лошо затова че ме е изпуснал? Дали щях да живея с години в постоянен страх и тревога за себе си и за семейството си? Животът е ценен, не го погубвайте като живеете по нечии чужди правила.“