Mariyabbel

10.12.2020

Събудих се и в тъмнината за момент се зачудих къде се намирам. Това не беше стаята с моите книги, учебници и вещи, от прозореца не се чуваше шум на минаващи автобуси и трамваи. После събитията от последните няколко дни се избистриха в ума ми. Обърнах се и погледнах телефона си. Беше 4:00 сутринта, а на около 9,000 км съквартирантките ми сигурно тъкмо обядваха. Даже си ги представях как се смеят и говорят една през друга, как си разказват истории от поредните чудовищно дълги работни смени в ресторанта, или за някой сърдит професор, който не обича чужденци и не го крие.

“Поне не го крие” – казва Стела с кисела усмивка, и става от масата, за да измие чиниите си. Аня се смее и й подава и своята чиния. После всяка се връща към ежедневието си, до вечерта, когато ще седнат отново на същата маса, за да учат. Всъщност ученето е стоене пред компютъра и прелистване на слайдове от презентации, свалени от moodle, на фона на силна музика.

Убедена съм, че и сега го правят, защото знаят, че няма как да нахлуя в малката кухня и да ги помоля с мил, но твърд глас да намалят звука, защото имам да уча.

Междувременно аз все още не мога да заспя, а знам че трябва. Затова просто лежа в тъмнината и слушам монотонния механичен звук на пръскачките в градината отвън. Този звук реже тишината и придава на цялата атмосфера необичайно усещане.

Докато се опитвам да заспя, си мисля за събитията от последните седмици. За събирането на багаж преди полетите, за дългото висенето по опашки за багаж на летището, за още по-дългото чакане между полетите, както и за чая за 10 евро, който така и не си взех от летището в Копенхаген. Сещам се как отчаяно се опитвах да заспя по време на полета над океана, но в един момент просто се предадох, и само размишлявах затова какви щастливци са хората, които могат да спят по всяко време и на всяко място.

Още щом кацнахме, успях да изляза бързо от самолета, а навън следобедното слънце огряваше залива. Часовникът на ръката ми показваше 23:30 – не беше се свързал с телефона ми, защото последния беше изключен. Помня как минаването през летището мина като в сън, с изключение на строгия служител, който подозрително ме накара да потвърдя данните от паспорта, и ме предупреди да не оставам в страната след срока, записан в документите.

Мислех си за времето, което прекарах на предната седалка в сребристата кола. За това как морето от коли пред и около нас се движеше в строй, с еднаква скорост и посока, като рота войници, без да променя формата си и без да се разрежда. От едната му страна се разливаха безкрайни поляни и долини, а от другата обляният в слънце океан.

Дадохме бърза прегръдка на Стейнбек в Монтерей, позирахме с тюлените, които се печаха на слънцето на групички, и биеха по театралничество дори и най-добрите актьори в човешката история. Минахме в лек бях през Pier 39 и спряхме на Fishermans Whafr за момент, за да погледнем към Алкатраз. Купихме си картички с Джордж Кели и Ал Капоне със затворнически дрехи и спряхме за обяд на Ghirardeli Plaza.

След това отидохме за следобеден чай при Моне и Гоген в De Young Museum. Всеки от тях, вглъбен в себе си и работата си, не ни обърна много внимание. Но ние обърнахме доста внимание на тях, и на други наоколо. Световната колекция с картини на Моне беше там, както и някои невиждани досега творби. Цветовете и начина, по който светлината играеше по платното, правеше всяка картина да оживява.

От този момент нататък започнах да се унасям. Продължението на пътуването и всички други образи се завъртяха в ума ми. Ту виждах поля около къщата на Дж. Лондон, ту Roaring camp, тясната горска пътека и гигантските секвои, по-стари от държавата, в която се намират.

В един момент даже си спомням че сънувах как минаваме по Palm Drive и някакси той се превърна в Golden Gate, заваля дъжд и небето над нас се навъси. Предполагам също очакваше края на приключението. Но малко след това (или поне така ми се струва) отново изгря слънце и заблестя толкова силно, че не можех да виждам нищо друго.Сложих ръка пред лицето си и щом отворих очи, видях че е ден, и слънцето напичаше в стаята. Пръскачките не се чуваха вече, само вятъра шумеше в клоните на портокаловото дърво.
Усмихнах се.

Днес вече не съм на никое от тези места. Аня и Стела имат други съквартирантки, и някой друг нахлува вечер в кухнята, за да ги кара да намалят Дубиоза и Горан или даже Capital Bra и Apache, в зависимост от настроението им. Няма и кой да нахлува по пижама в моята кухня и със сънено-сърдито изражение да ми прави забележка, че шума от блендера ми е прекалено силен. Няма кой да се смее така, че да отеква в целия апартамент.

И макар че всичко това може да ви изглежда като едно носталгично и малко тъжно описание, ви уверявам, че е точно обратното. Спомените само ми напомнят, че където и да съм, винаги мога има нещо хубаво, за което можеш да си благодарен. Където и да съм, винаги ще нося хубави спомени в сърцето си. Но макар и да са били хубави времена, те са минало. Други, по-добри неща предстоят. Очаквам ги с нетърпение.